За първи път оставам да пренощувам в град Ямбол. Денят беше наситен с много и различни емоции, а утре ще бъде още по-интензивно и интересно, но за това ще пиша в следващия постинг.
След като успях да пропусна първия мач от Европейското и все пак да изгледам втория - между Португалия и Турция, чийто резултат ме удовлетвори, се прибрах в хоталската си стая и.... честно казано изпаднах в едно особено състояние. Не мога да го опиша... Приличаше на странна смесица от тъга и радост, горчивина и сладка тръпка, разочарование и удовлетвореност, щастие и мъка - противоположни чувства, преплетени здраво и еднакво силни. Приличаше на това, което изпитвах при първите си тийнейджърски влюбвания - едно хем хубаво, хем непоносимо чувство на сладка мъка. Може би спокойната юнска нощ, или красивата гледка на реката и дърветата, шумящи под прозореца, бяха причината. Или може би гостоприемството и добротата на ямболии и техните различни, но все хубави характери, които успях да опозная. Или може би това че осъзнах, че тежката задачата , с която сме се заели ние - младите земсисти, наистина си струва. Заради тях - ХОРАТА, хора като тези от Ямбол, Тунджа, Елхово и всички други градове, села и общини на България.
Поздравявам се сама с една любима моя песен, която в миналото предизвикваше същата смесица от разнородни чувства в мен, макар и по други поводи.

http://www.youtube.com/watch?v=55nTwg5NIPM